20% ДДС за храни – защо България е изключение в ЕС

Погледнете дъното на касовата бележка. Под реда с общата сума стои един по-дребен ред, който почти никой не чете: „ДДС 20%". Той е там при хляба, при млякото, при олиото, при яйцата — при всичко, което сте сложили в кошницата. И докато в повечето европейски държави този ред е символичен, намален или нулев за основните храни, у нас е пълен. Всеки пети лев, който давате за храна, не отива нито при фермера, нито при пекаря, нито при търговеца. Отива в бюджета.

Това не е случайност. Това е избор — и България е сред малцината в Съюза, които го правят точно така.

Изключението, за което не се говори

В 24 от 27-те държави-членки на ЕС има някаква форма на намалена ставка на ДДС за храни¹. Логиката е стара и проста: храната не е лукс, а необходимост, затова данъкът върху нея бива по-лек от този върху телевизорите и парфюмите. България се нарежда в много кратък списък изключения — заедно с Дания и Естония тя облага храните с пълната стандартна ставка. А с 20% ДДС върху основните продукти България е на второ място в целия Съюз, отстъпвайки само на Дания с нейните 25%.

Разгледана до съседите, картината става още по-неудобна. Ето как изглежда данъкът върху храната от двете страни на българската граница и малко по-нататък:

Забележете дясната колона. Полша и Ирландия имат по-висока стандартна ставка от нашата — тоест по принцип облагат по-тежко. Но щом стане дума за хляб, мляко и яйца, те свалят данъка драстично или го премахват изцяло. България прави обратното: държи една от по-ниските стандартни ставки в ЕС, но не прави никакво изключение за храната. При нас килото ориз и флаконът парфюм се облагат еднакво.

Колко тежи данъкът в кошницата

Числото 20% звучи абстрактно, докато не го преведете в левове. Ако България въведе намалена ставка от 9% за храните — точно колкото е в Румъния — цената на средната месечна хранителна кошница би паднала с приблизително 9-10%. Не защото магазинът ще стане по-щедър, а защото държавата ще прибира по-малко на всяка каса.

За домакинство, което харчи около 600 лева месечно за храна, това е спестяване от порядъка на 55-60 лева всеки месец. За година се събира почти една месечна кошница подарък.

Тук идва и най-важната част от сметката, която рядко се произнася на глас: този данък не тежи еднакво на всички. Домакинство, което дава четвърт от бюджета си за храна, усеща ДДС-то върху хляба много по-силно от домакинство, за което храната е една десета от разходите. А в България делът на храната в потребителските разходи е най-високият в целия ЕС — близо една пета². С други думи, плоският данък върху храната пада с най-голяма тежест точно върху онези, които най-трудно го понасят. Този парадокс сме разгледали подробно в България срещу ЕС.

Данък, който облага еднакво хляба и парфюма, на практика облага най-тежко онзи, за когото хлябът е голяма част от бюджета.

Защо тогава не се прави

Ако ефектът е толкова ясен, логичният въпрос е защо реформата не се случва. Отговорът е предимно фискален — и не е измислен.

Приходите от ДДС върху храните се оценяват на около 2.5-3 милиарда лева годишно³. Това е сериозно перо в бюджета и всяко негово свиване означава дупка, която трябва да се запълни отнякъде — от друг данък, от нов дълг или от съкратен разход. В държава с крехък бюджетен баланс това не е дребна подробност, а централен политически проблем.

Има и втори, по-коварен аргумент: няма гаранция, че намаленият данък ще стигне до потребителя. Ако държавата свали ДДС-то от 20% на 9%, но търговците просто задържат разликата като по-широк марж, ефектът върху цената на рафта ще е нулев, а бюджетът пак ще загуби милиардите. Именно този страх — че отстъпката ще се стопи някъде по веригата — е сред най-често изтъкваните причини за бездействие. Дали веригите наистина биха „глътнали" отстъпката е отделен въпрос, който разглеждаме в мита за виновните вериги; данните за маржовете там усложняват тази удобна хипотеза.

Третият аргумент обръща регресивността наопаки: по-заможните харчат повече за храна в абсолютни левове, значи и намалението в левове би било по-голямо за тях. Формално е вярно. Но пропуска, че процентно от бюджета печелят точно бедните.

Кое е вярно и в двете посоки

Честният прочит признава, че и защитниците, и противниците на намалената ставка държат по едно вярно нещо в ръцете си.

Вярно е, че намалението застрашава бюджета и че без механизъм за контрол част от отстъпката може да се изпари. Но е вярно и че процентно най-много биха спечелили именно бедните домакинства — тези, при които храната поглъща 25-30% от бюджета, а не 10-12%. Вярно е и че там, където намалени ставки бяха въведени при работеща конкуренция, цените реагираха надолу.

Изводът не е, че 20% ДДС е причината за скъпата храна — това би било пресилено. Данъкът е около една шеста от цената, не цялата цена. Но той е единственото перо в тази цена, което зависи изцяло от подписа на един министър, а не от борсата, времето или войната. Всичко останало в кошницата е пазар. Само този ред е политика.

Ако искате да видите как същите тези 20% се разтварят в цената на един-единствен продукт, проследете ги във формирането на цената на хляба — там данъкът е около една шеста от всяка филия, наравно със самата суровина.