Опитайте следния експеримент през януари. Влезте в кой да е български супермаркет, спрете пред щанда със зеленчуците и обърнете най-близкия домат. На стикера отзад почти сигурно ще пише Турция, Испания или Мароко. Рядко България. И това не е приумица на конкретния магазин в конкретния ден — това е зимата на цяла една държава, която разполага с 5,3 милиона хектара обработваема земя и въпреки това не слага собствен пресен домат на трапезата си през студените месеци.
По учебник страна с толкова земя на толкова малко хора трябва да изнася храна. България прави точно обратното: внася я. По данни на Министерството на земеделието и храните около 45% от хранителните продукти на вътрешния пазар през 2025 г. са с вносен произход1. Почти половината от онова, което слагаме в кошницата, е дошло отнякъде другаде — с чужд транспорт, чужда логистика и чужда себестойност.
Парадоксът на плодородната държава
България е сред водещите производители на зърно в ЕС на глава от населението. Пшеница, царевица, слънчоглед, рапица — тук почвата и климатът работят, комбайните пълнят силозите, а страната е стабилен нетен износител на зърнени и маслодайни култури. Ако храненето беше въпрос само на калории от зърно, България щеше да е самозадоволяваща се, и то с излишък за продан.
Проблемът е, че хората не ядат сурова пшеница. Ядат хляб, месо, сирене, домати, чушки, кисело мляко, готови продукти. И точно там — при преработените и при пресните храни — зависимостта от внос става огромна. Изнасяме евтината суровина на едро и я купуваме обратно преработена, опакована и оскъпена. Парите, които се създават между зърното и готовия продукт, се създават извън страната.
Това не е ситуация, паднала от небето. Тя е резултат от три десетилетия, в които поливното земеделие се срина, животновъдството се сви, а консервната и млекопреработвателната индустрия, някога сериозна, до голяма степен изчезна. Останаха зърното и слънчогледът — културите, които изискват най-малко ръце, най-малко вода и се продават най-лесно на международните борси. Логиката на всеки отделен стопанин е безупречна. Сборът от тези логики обаче е държава, която изнася суровини и внася храна.
Изнасяме зърно и внасяме хляб. Това е парадоксът на българското земеделие, събран в едно изречение.
Къде печелим и къде губим
Общата цифра „45% внос" крие сериозни разлики между групите. При едни продукти сме почти самодостатъчни, при други висим изцяло на чужд конец. Ето как изглежда балансът по основните категории:
| Категория | Дял на вноса | Бележка |
|---|---|---|
| Зърнени и маслодайни | нетен износител | силната ни страна |
| Мляко и млечни | ~30% | предимно от ЕС |
| Пилешко месо | ~50% | основно от Полша и Бразилия |
| Домати | ~60% (зимата – до ~90%) | остра сезонна зависимост |
Прочетена отгоре надолу, таблицата разказва цяла икономика. В горния ред сме силни, защото зърното е механизирано, изнася се на едро и не се разваля бързо. В долния ред сме слаби, защото месото, млякото и зеленчуците искат друго — стада, хладилна верига, оранжерии, постоянен ръчен труд и капиталови инвестиции, каквито дребното българско стопанство трудно поема. Не че земята не ражда домати. Тя ражда — но само няколко месеца в годината, а пазарът иска домат и през декември.
Защо земята не стига
Земята я има. Липсва почти всичко останало около нея. Причините са структурни и исторически и се навързват една в друга така, че поединично изглеждат решими, а заедно образуват капан.
Раздробената собственост. Средното българско стопанство обработва около 7 хектара, при средно за ЕС близо 162. Дребният имот означава дребна техника, слаба преговорна сила пред изкупвачите и почти никакъв достъп до ефекта на мащаба, който прави големите европейски ферми конкурентни.
Липсата на преработка. Веригата у нас често спира до суровината. Изнасяме зърно, внасяме брашно и хляб; изнасяме живи животни, внасяме колбаси. Добавената стойност — тази, която създава работни места и задържа парите вътре — се случва отвъд границата.
Сезонността. Модерните отопляеми оранжерии, които в Нидерландия или Испания държат пазара целогодишно, у нас са малцинство. Затова щом падне студът, родният домат изчезва от щанда и на негово място идва вносният.
Субсидиите. Европейските плащания по Общата селскостопанска политика се разпределят предимно на площ, което исторически възнаграждава едрото зърнопроизводство повече от трудоемкото зеленчукопроизводство3. Логично тогава е, че капиталът тръгва към пшеницата, не към доматите.
Трудът. Брането и сортирането на зеленчуци е ръчна, тежка и сезонна работа, а при сегашните заплати тя все по-трудно намира хора. Празната ръка на полето е също толкова структурен проблем, колкото празният оранжериен парник.
Какво означава това за цените
Вносът не е безплатен. Всеки внесен домат носи в цената си транспорт, а ако идва извън ЕС — и мита; носи и по-дълга хладилна верига, повече дни на път, повече посредници между полето и рафта. Тези разходи не изчезват във въздуха — те се калкулират в етикета. За веригата от хладилни складове до последния километър до магазина пишем отделно в логистиката на последния километър.
Но вносът има и друго лице. Големите международни доставчици произвеждат в огромни обеми, при по-топъл климат и по-ниска себестойност, и понякога това е достатъчно да компенсира транспорта — вносният домат стига до касата по-евтин от родния, отгледан в отоплявана оранжерия. Точно затова „местно" отдавна не е синоним на „евтино". Защо родната продукция често струва колкото или повече от вносната, разглеждаме подробно в защо родните зеленчуци поскъпват.
Има и втори, по-скрит ефект. Когато една държава внася голяма част от храната си, тя внася и чуждата инфлация заедно с нея. Поскъпне ли доматът в Турция или пилето в Полша, това стига до българската каса със закъснение от няколко седмици, независимо какво прави местната икономика. Зависимостта от внос е и зависимост от чужди цени, чужд валутен курс и чужди реколти — фактори, върху които нито стопанинът, нито потребителят имат контрол.
За потребителя изводът е трезв. Зависимостта от внос не е новина от последната година и няма да се стопи с призиви и лозунги. Тя е следствие от начина, по който е устроено земеделието ни — раздробено, недоинвестирано и насочено към суровина вместо към готов продукт. Докато тази структура не се промени, кошницата ще продължи да пътува към нас отдалеч. А как се сравнява тя с кошниците на съседите, можете да видите в тракера за кошница по държави.
